Можем ли да успеем, когато ни саботират, и то мощно?

Чатих за това миналия петък с един чуждестранен фен като мен по Фейса, по повод едно спортно събитие. По-скоро аз изразих своите чувства и виждане за ситуацията.

Повечето хора биха потърсили компромис с този,  който ги саботира,  когато е възможно.  А когато не е възможно?  Когато за мощните саботьори да успеят означава да провалят нас?  

Тъй като в случая саботирането е свързано с допускането на някои мощни да се месят в работата  на хората (не че не се месят и в личния живот), според мен изходът е хората да спрат да допускат да им се меси който и да било - в живота и работата.  Както в много случаи не биха допуснали някой познат или  близък индивид да им се меси,  така и по отношение на мощните (организации и техни марионетки/"служители").  За съжаление масово се случва обратното: почти всеки се радва и се чувства  въодушевен и дори много поласкан,  когато мощни го удостоверят с вниманието си и когато един вид са вербувани. Уж са със силните, част от силните, с каймака на обществото (на мен ми прилича повече на тиня). И не им трябва много,  за да ги допуснат... Даже сякаш хората се натискат, за да им се месят. Разбира се, тук става въпрос и за облаги, за благополучие, дори за здраве и  живот - всички те служат на мощните по пътя им към постигане на  желания резултат.  При някои жертви горните са давани, те са като награда (подкуп?), при други, по-опърничави, тези неща са отнемани  за оказване на натиск и за наказание, и за назидание... За мен и в двата случая става дума за жертви, защото късогледството на първите в крайна сметка работи срещу тях. 

Въобще никой няма право и не би трябвало да се намесва в живота на хората,  независимо от имиджа му, от позицията му в социалната йерархия и  професионалната му роля. Социално-политическият прогрес бе довел до това такава ненамеса да залегне в законодателството, но в наше време има връщане назад.  Първо хората допуснаха негласно това да се случва, приеха го за доп6стимо (и даже се радваха и възторгваха,  както стана дума), и ето че то стана норма и вече и законите се променят - такава намеса започва да се случва легално.  Например като злободневната стратегия/парадигма за "закрила" на детето, вече залегнала в закони и нормативни актове.  

Друг пример: един педагог, главен учител,  саботира подопечните си - и ученици,  и учители.  Държи се като злата мащеха в приказката за Пепеляшка, има си фаворити и на никой друг  не е позволено да бъде  по-успешен, да се представя по-добре от тях и от самия главен учител. И всички други трябва само да служат в полза на благоденствието и просперитета на техни величества. Може и самият този главен учител е протежиран от по-мощни,  на които да речем не им е удобен директорът на това училище (не е контролируем в достатъчна за тях степен) и искат да направят преврат чрез своя човек, сиреч да направят последния директор... И този главен учител саботира по-талантливите, да кажем психологически, като на важни изпити им натрапва присъствието си и скъсява прекалено физическата дистанция,  знаейки,  че това води до техен дискомфорт, като ги смущава и разконцентрира в най-решителните моменти. И като говори, макар да споменава успехите на пепеляшките, все изтъква това,  което те не са успели или не са направили чак толкова добре,  дори ако са се представили най-добре от всички други ученици в училището...  

Щеше ли горният пример да е възможен,  ако критичната маса от педагогическия колектив,  вкл. директора,  а също родителите и обществеността, не смятаха това за приемливо и го пресичаха още в самото начало?... Учениците едва ли биха могли - те го чустват и преживяват,  но са млади и трудно биха го осъзнали напълно и реагирали адекватно;  те се учат на живота... 

Всъщност това е според мен възможното спасение - единственото,  което виждам в момента.  Когато критичната маса от хора започне да възприема такава намеса "свише" в живота им - и личен, и професионален -,  за неприемлива,   когато не я толерира и не я допуска повече, когато се научат да я пресичат още в самото начало. Дори ако по някакъв начин човек се е обвързал професионално с мощните.  Професионалните задължения са си задължения,  но те  също трябва да са в съответствие с буквата и духа на законите...  Ако от тях като професионалисти се искат противоречащи на правото и етиката неща, те трябва да кажат Не. 

Когато писаните закони са били променени регресивно,  в ущърб на човешките права и свободи,  и на достойнството на човека,  против хуманността и хуманизма... Тогава става по- сложно, но пак трябва да има и основания, и начини за отпор. 

Дотогава тези единици,  които смятаме намесата в личния и професионалния ни живот за неприемлива и недопустима,  ще бъдем черните овци, неудачници, вечно губещи, маргинализирани... Да, това е вид саможертва,  но тя е повече егоистична,  отколкото алтруистична. Защото такава намеса не може да бъде допускана.