FB via Milena Stanislavova & Branimir Nojarov

FB via Milena Stanislavova

ПОМОЩ!
В петък се сблъсках с твърдия характер на българското здравеопазване.
Едно 19 годишно момиче, гладувало, жадувало и неспало повече от седмица, имаше нужда от спешна медицинска помощ. Четири големи, реномирани софийски болници отказаха да се погрижат за нея- Александровска болница, ВМА, Спешния психиатричен център, Академичната болница на четвърти километър.
Вероятността днес да пиша за нейното погребение беше абсолютно сигурна.
По никакъв начин не успях да привлека вниманието на докторите. В момента искам да привлека общественото внимание и отношение, защото, ако аз замълча и неглижирам ситуацията, същия кошмар ще преживеят още много хора.
19 годишно момиче имаше нужда от медицинска помощ, която щеше да получи във всяко кътче по света, дори в затънтените, изостанали африкански държави, но не и в България, където си плащаме здравните осигуровки, подкрепяме бунтовете за пари на лекарите, съчувстваме им, когато ги бият и сме за криминализацията на това поведение. България, в която здравната система има много твърд характер без душа.
Писмото,което ще изпратя до всички медии, можете да прочетете по-надолу.
В следващата седмица ще пусна жалби до всички институции. Моля всички хора да ме подкрепят и да ми помогнат в тази борба!

ПИСМОТО:
Наскоро прочетох една мисъл, че психичното заболяване не е заразно, но равнодушието е. Тази мисъл стоеше на плакат, на който бяха подредени личности с принос към развитието на човечеството, които в същото време са имали психични проблеми. На снимките веднага се разпознаваха Лев Толстой, Айнщайн, Линкълн, Агата Кристи, Джон Ленън и други хора на изкуството, науката, политиката. Хареса ми, защото знам, че хората с ментални заболявания и проблеми са хора, които имат същата доза разбиране, съпричастност, грижа както всеки един човек по земята. По различни поводи съм се докосвала до хора с такива проблеми, дори съм правила филми на такива теми и много ми се е искало да спомогна да променим отношението, усещането си към хората с ментални проблеми. Водила съм дъщеря ми в различни центрове за хора с ментални проблеми, когато съм успявала да направя някое малко дарение. Водила съм я, за да се докосне до тях и да изградя толерантното й отношение към хората. Тафтологията ми с думата хора е съвсем умишлена, защото това са ХОРА, ЧОВЕЦИ, които са искали да се разболеят, точно толкова,колкото и болния от всяка друга болест. Не са го искали.
Преди два дни осъзнах, че много съм грешила. Равнодушието, пренебрежението, безразличието, безхаберието и безотговорността при лекарите и то лекарите психиатри е пъти по-голяма отколкото при обикновените хора. Проблема не е нито в здравните осигуровки, нито в реформата, нито в заплащането.
Преди два дни се сблъсках челно с твърдия характер на българското здравеопазване.
Случаят е следният. Преди месец едно 19 годишно момиче, което много обичам (за да я съхраня няма да споменавам подробности около личността й) дойде да поживее малко при мен. Зарадвах се, защото отдавна не бяхме контактували. Знаех, че преди 2 години е имала някакви психични проблеми.Но нещата са поовладяни, завършила е училище, студентка е. Дори поработва малко, за да се издържа. Има нужда от почивка и смяна на средата и пожела да прекараме известно време заедно.
Но в един прекрасен ден тя спря да се храни, да пие вода. В първия момент малко неглижирах ситуацията. Но на втория, третия ден започнах да бъда настоятелна да поема течности и храна, но тя отказваше. Отдели се в най-студената стая, стоеше права денонощно, спеше права облегната на стената, не даваше никой да е покрай нея. Допускаше само мен около себе си, но отказваше да й стопля стаята, да яде, да пие течности, да седне. На четвъртия ден много трудно успях да я заведа в спешно отделение на болница Софиямед. Преляха й една банка глюкоза и ни насочиха към психиатър в понеделник. Излязохме, тя взе личната си карта и я пъхна някъде. В понеделник отидохме до спешния психиатричен диспансер, нооооо няма лична карта, няма какво да правят „докторите”. Не помогна дори присъствието на майката и желанието й да съдейства. Прибрахме се вкъщи и кошмарът продължи. Обадих се на познат психиатър, с когото бях работила по няколко филма, уговорихме се за среща след няколко дни. Трудни, тежки дни, в които прекрасното младо момиче, което много обичам изкльощавя, гледаше ме с прекрасните си големи очи не пиеше, не ядеше, не спеше и стоеше права в студената стая. Къде с добро, къде с лошо успях да я накарам да преглътне няколко глътки вода и портокалов фреш. Трудно, но успях да я заведа на консултация с д-р Пулчев. Прекрасният д-р Пулчев веднага разбра за какво става дума, на петата минута вече беше спечелил доверието й. Обясни й, че в това състояние – осем дни не пила, не яла и не спала във всяко кътче на земното кълбо ще я приемат по спешност в болница, дори в най-изостаналите африкански държави това ще се случи, защото човешкият живот е ценен. Обясни й, че има реална и огромна опасност за живота й, има нужда да бъде в защитена среда, каквато е болницата, където да се погрижат за живота й. Успя да я накара и да пийне малко вода, даде й хапченце и препоръча да влезем в болница да я спасим физически и след това ще поработим за цялостното й оздравяване.
Междувременно вече бях успяла да намеря личната й карта. Майка й взе направление от личния лекар, цялата предхождаща документация и в петък сутринта след огромна съпротива от страна на 19 годишното момиче, което много обичам, пристигнахме в психиатричната клиника на Александровска болница. Тя почна да изпада в неадекватни състояния, залиташе, не можеше да се движи, но стояхме стоически на опашката пред празния приемен кабинет. Разтичах се, разбунтувах се и получих безразличния д-р Алексиев, който в този ден е на приемния кабинет. Ефектът беше, че прередихме опашката от чакащи болни. Няколко неадекватни въпроса от страна на доктора към момичето, сравнително адекватни отговора, отказ от подпис за информирано съгласие, липса на места и „Довиждане!”. Попитах какво да правя и как да спася живота на момичето, което много обичам, отговор, че „няма страшно”. Попитах дали поема отговорност за живота на момичето, наругаха ме. Излязох набегом от кабинета с думите, че тя е пълнолетна да се оправя. Разплаках се отвън, мръднах леко в страничния коридор започнах да звъня на по телефона за съвет какво да правя. Върнах се да взема момичето, то висеше в коридора с документите в ръка. Отидохме в спешния психиатричен диспансер – два часа накрак чакане, пушещи доктори по коридорите и в кабинета, викове и няма места, пробвайте на Четвърти километър. Буийстващо момиче, което много обичам, кола, трафик, Четвърти километър. Два часа накрак, руса докторка, няма места, „оправяйте се”. Буйстващо момиче, което много обичам, телефонни разговори, кола Спешно отделение ВМА. Два часа висене, пренасочване от неврологичен кабинет в кардиологичен, влизане, мерене на кръвно, въпроси за години, име, молба да спасят живота й, отговор, че с кръвно 100/60 не се умира, 30 минути писане на три медицински лица, документите в ръка и напуснете кабинета. Момичето, което много обичам не може да се движи, но буйства, колата, Софиямед. Разбиращи доктори, буийстващо момиче, което много обичам, загрижени доктори, включване на система, ноооо се приберете вкъщи. В понеделник – пак по софийските психиатрии. Не знаех какво да правя. Предстояха още два дни, в които момичето, което много обичам нямаше да яде, да пие и щеше да стои право в студената стая. Безсилие, страх, истерично плачех. Обадих се на Маргарита Горанова – хомеопат. Прие ни. Помогна. Прекрасното момиче, което много обичам пие течности, захранва се, стои по-малко права, но в топли стаи и спи. В понеделник няма да ходим по софийските психиатрии. На прекрасното момиче, което много обичам предстои едно дълго лечение с д-р Пулчев и хомеопатията и един достоен живот. Защото прекрасното момиче, което много обичам, е умна и талантлива млада дама. Просто имаше нужда от медицинска помощ, която щеше да получи във всяко кътче по света, дори в затънтените, изостанали африкански държави, но не и в България, където си плащаме здравните осигуровки, подкрепяме бунтовете за пари на лекарите, съчувстваме им, когато ги бият и сме за криминализацията на това поведение. България, в която здравеопазването има много твърд характер без душа.

Горното бездушие и пр. ми е познато и от личен опит по повод мой здравословен проблем.