Божидар Димитров за етногенезиса на българите

http://www.noviiskar.org/nisorg/index.php?option=com_content&view=article&id=95:2012-04-13-19-50-32&catid=67:istiniilegendi&Itemid=26

Оригинално заглавие:

Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност

Вторник, 13 Април 2010 19:46 Веско Вълков

".. 

От сведенията на византийските хронисти, описващи войната между България и Византия в 680-681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обединени в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза - севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI - началото на VII век. 

Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспарух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна ; Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-кратките и преки пътища между българската и византийската столици, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славяни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680-681 г. на българска страна - само това би оправдало огромното доверие, оказано им от българските държавни власти.

Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена" е участвал във войната през 680-681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че тези славянски племена най-вероятно са останали неутрални в грандиозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас".
Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под дого-вор" и „под данък". Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.

Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас", ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножието на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Византия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) прабългарите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.

Договорът със „Седемте славянски племена" изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначално от славяните, благоприятните последствия на договора с българската власт е бил почувстван още в следващите години. Славяните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жертва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от редките византийски гарнизони. А и византийските власти не им прощавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една кри-на жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключително държащата на престижа си държава пращала конните си корпуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. 

Респектиращата мощ на Българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на франкската империя и България) не е отбелязано нито едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в териториите, където са били преместени федерираните с България седем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славяните от седемте племена, не е проникнал и един византийски войник, освен като пленник.

Читателят едва ли си има представа какво означава за средновековните хора, чиито поселения и стопанство през 4-5 години стават жертва на войни, вътрешни политически или религиозни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъсне и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш добитък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържениците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. 

Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Мизия и Влахия на административни области, управлявани от пряко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безраз-личие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения славяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, както е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.

С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родопите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Протести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх", в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в отнетите от Византия и Аварския хаганат територии.

Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръстването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпатите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море започват да се наричат българи", пише скопският учен Иван Ми-кулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.

В това се състои ролята на славяните в създаването и функционирането на българската държавност. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.

То и не може - държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обитават, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.
Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност - процес, който, изглежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина българи, но очевидно още тогава говори на славянски език, след като управляващият политически екип на цар Борис I, съставен изцяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единствената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. 

Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган - Народния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да създадат още в 855 година славянска писменост и да преведат богослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че славянският език е бил говорен от преобладаващата част от поданиците на България.

Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено превъзходство на славянското население в България още при създаването и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото" превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски" думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.

Казано честно - изворните източници (древни хроники, археологически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малобройността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспарух преди федерирането със „Седемте славянски племена" има 500-600 000 население/ след като може да противопостави срещу 60-хи-лядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контролира не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изостави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държавата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, установил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен славяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в У-У1 век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преобладава мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобладаващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският" език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабългарите наистина бяха тюрки.

Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че прабългарите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Централна и Северна Европа. Дори в многотомната история на България, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):

„Смята се, ге в IV хил. пр. Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминологията на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Преди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спадащи към индоевропейската общност, са били още по-малки."

Казано по-простичко, VII-IХ век славяни и прабългари, живеещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-вероятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лексиката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежедневния живот на разположените едно до друго славянски и прабългарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на природата - известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обратно. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабъл-гарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е записал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение". Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея - Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом техни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките - съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори когато става дума за престолонаследници.

От средата на VIII век археолозите са регистрирали множество смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.

Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаровани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на формирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на славяните и прабългарите в границата на българската държава през VII-IХ век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие машина на времето.

Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меняща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация" на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV-IX век, би трябвало да знаят, че съвременният български народ не е биологически продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента", слели се в VII-IX век, а историческа категория, формираща се непрекъснато през VII-ХХ век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи само през Средните векове - авари и моравци през IX век, печенеги и узи през Х-ХII век, кумани през ХII-ХIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наброяват стотици хиляди (при общо население на територията, населена от българи, 2-2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава -Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се наричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските християнски села, за да отработят за 15-20 години свободата си от пленилия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимилират в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от чер-ногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни - съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII-IХ век, има стойност само за познанието на миналото.
/Божидар Димитров/

 

Последно променен на Петък, 13 Април 2012 19:54"

posted from Bloggeroid