По деструктивността - 2. част
- Идеологическите слабости на социализма, заради които той бе нежизнеспособен, но и някои негови плюсове;
- Грешките при практическата реализация на социализма
Деструктивността е доминиращата характеристика на глобалния социален свят след краха на “реалния социализъм” през 1980-те. Преди него деструктивността беше като втори план на двуполюсно противоборство, което на пръв поглед изглеждаше равностойно. А иначе деструктивност е имало винаги и ще има: нечестна игра вместо феър плей ( fairplay), (само)разрушение в от природата на човека (“Танатос”) като противоположност Любовта (“Ерос”) и на Съзиданието, Продължението…
Двата доминиращи обществени модела през 20. век бяха много активни във взаимната си деструктивност. Възможно е днешната ситуация да е “последен дълбок дъх” на тенденцията преди затихването й. Но сега деструктивността е против всички и всичко, при липса на единствен равностоен съперник и в условията на преход към неясно още какво. Едва ли е имало други толкова силно противопоставяне на алтернативни модели (“обществени строеве”) в историята. Дори противоборството между капитализма и монархизма сега изглежда повече като взаимно преплитане, макар че преходът от единия към другия не е бил мирен и плавен, особено що се отнася до върховната власт.
Всъщност социализмът трябваше да е деструктор на своя предшественик и бе “обречен” да го разруши и замени по идеология (по силата на “обективните закони за обществено развитие”), както и според самопрокламираната мисия и цел. Социализмът трябваше да е съвършения обществен строй, един вид “край на историята”. Разбира се, от другата страна имаше мощна, всеотдайна борба в обратна посока. Но едва ли основната заслуга за рухването на социализма - и на “реалния”, осъществения на практика, и на идеологията му -, са заслуга на успялата деструктивност. Макар че е възможно да е налице заблуждение и погрешно самоприписване на такава заслуга, което да насърчава цунамито от деструктивност от 1990-те години насам.
Борба на доминиращи, а и на недоминиращи алтернативи, винаги е имало и в общественото развитие, и във всеки жив организъм, и навсякъде. “Единство и борба на противоположностите”, И както всеки жив организъм процъфтява и живее дотогава докато може да се противопоставя успешно на болестотворните агенти и външните деструктори, така и “реалният социализъм” си замина преди всичко заради собствената си слабост грешки. Какви бяха те? Първо, идеологически, а след това и практически от гледна точка на здравия разум.
1 Идеологическите слабости на социализма, заради които той бе нежизнеспособен, но и някои негови плюсове
Макар да се самоопределя като алтернатива на капитализма (К), де факти той бе част, страна от него. Дори е пресилено да се каже, че бе “обратната страна на монетата”, освен по отношение собствеността върху средствата за производство и въобще собствеността - но това е едно от нещата, в което той бе по-слаб от капитализма. А иначе “реалният социализъм” приемаше индустриализацията и посоката на стопанско и технологично развитие като прогрес. Големият проблем на масите с тях - социалното неравенство (някои да притежават повече от други, който днес е преформулиран като “неравенство на възможностите”или “равен старт” -, е трябвало да бъде решен чрез, образно казано, замяната на лошия цар и царедворци с добрите, т е. излъчените от средите На добрата работническа класа. Това сравнение звучи като народна приказка и вероятно наистина е. Психологическата компетентност на идеолозите на социализма несъмнено също не е била на достатъчно ниво.
Но все пак социализмът като идеология имаше и някои предимства. Това са все базисни неща, свързани със светлия аспект на социума - Ерос, обичта, грижата….
Сещам се сега за следните положителни страни на социализма:
Хуманизмът бе главната положителна отлика на соц-идеологията.
Не бе пионерство в смисъл на първенство по време, разбира се, а една от заемките от най-прогресивните за времето интелектуални достижения и обществени търсения. Дори още в средновековната история на България хуманизмът е част от Богомилството, разпространило се и в Европа. “Свобода, равенство, братство” тръгва от Богомилите. Известен е френският принос към хуманизма…
А днес хуманизмът е залегнал в основите на Европейския съюз, поне философски и на книга.
Сътрудничеството (кооперирането) и народовластието
Споменавам ги заедно, защото народовластието е вид сътрудничество, умение за хоризонтално свързване, общуване и обмяна на идеи, съвместно решаване и действане.
Те си останаха пожелателни абстракции, сиреч реално не се получиха.
Интернационализмът, ако се абстрахираме от “пролетарски” пред думата.
Но той бе поставен на пясъчни, неустойчиви основи в икономическо отношение, поради което нямаше как да е рухне. Във връзка с това не смятам, че СССР е предал съюзниците си, въпреки поддаването на върхушката му на ласкателства и материални съблазни. Метафорично казано, икономическият локомотив на соцлагера не е бил в състояние да продължи да влачи влаковата композиция.
Неприемането на експлоатацията и търсенето на нейни алтернативи е друга положителна страна на реалния социализъм.
2 Грешките при практическата реализация на социализма
Без претенции за изчерпателност, те са:
Сляпо и безкомпромисно вкопчване в идеологически постулати - хипотези-теории, конкретни писмени произведения и авторите им, имена на вождове…- наподобаващо фетишизъм. Здравият разум изисква проследяване, проверяване и сверяване на хода и резултатите от практическото приложение на идеите, което в “реалния социализъм” не се случваше.
Това включва е значителна степен гореспоменатия догматизъм. Днешния термин, зает от английския език и основан на англосаксонската бизнес практика, е “мениджмънт. Отново “основано на практиката” е съществената характеристика - обвързан с реалната ситуация и контекст.
2.3 Недостатъчната индивидуална свобода и тежест на индивида
Във вземането на решения от всякакъв мащаб, както и в носенето на отговорност.
Зрелият, възрастният човешки индивид е главния отговорник за своето съществуване и добруване, както и това на най-близките си. Така е в природата, от която и човекът, и обществоъо са част. Свързано с това е погрешното откъсване на индивида от природата и от собствеността, които обаче са унаследен проблем за социализма. Поради недостига на свобода прокламираният западен модел на демокрация и пъстрота на живота изглеждаха много привлекателни и по-добрата алтернатива.2.4
Прекъсване на приемствеността, прекомерна революционност.Това в значителна степен е и аспект на гореспоменатата липса на управленска компетентност., тъй като смяната във властващата върхушка е било зачеркване на натрупвания в поколенията на управленски умения и опит, някои от които вероятно сравнително по-универсално полезни.
Другият аспект е прекаляването със силата и насилие, съответно невъзможността, липсата на механизми за контрола и сдържането им. Може би е било властнически самозабравяне и превръщането и превръщането на властта и силата в смисъл сам по себе си. Изконната мания за величие и и за властване,, но облепени в червено. Или пък, както в педагогиката се казва, “употребата на сила е признак на (педагогическо) безсилие”?
В скоби казано, някога, много отдавна, се интересувах, но така и не успях да разбера “диктатурата на пролетариата”. Може би защото съм жена?... Само здравият разум ми подсказваше, че някои недопустими неща могат да бъдат спрени само с физическа сила, доколкото е налична или може да се осигури такава. Фрапантно неприемливи и недопустими неща явно е имало много в обществено-икономическия живот около времето на възникване на социалистическата идеология и на съответната революция (т.нар. “революционна ситуация”).
Връщаме се към началото с това. Твърде много внимание е ресурси са били впрегнати в борбата СРЕЩУ (рушене), вместо ЗА (съзидание). В деструктивност вместо в търсене на по-добра алтернатива. Може да е нямало как иначе след първоначалното заявяване на себе си като деструктор на йапитализма и предизвикания психологически ефект?
Възможно е някои от гореизброените недостатъци на отишлата си завинаги алтернатива да са били специфично руски. Например вождизмът, вероятно свързан с вековното крепостническо робство, продължило твърде дълго в Русия. И манията за величие, свързана с вярата в гениалната изключителност, едва ли не божествена правилност и превъзходство във всички ситуации - на нещо или на някого, които са “самый лучший”. Такава почетна класация / стълбичка (“почетен подиум” е съвременният спортен термин) е възможна само в спорта и игрите, но не и в реалния живот,.
В заключение, деструктивността като познато средство, което се смята за проверено и доказало се в борбата с реалния социализъм, съвсем не е такова и няма как да доведе до нещо друго, освен до разруха и саморазрушение. Все пак е необходима интроспекция, може би философска и със без догми и ограничители, за да се намерят перспективи и пътища по-нататък. И може би, с връщането от терора на деструктивността към нормалното, ще открием, че някои от футуристичните идеи на Алвин Тофлър съвсем не са се провалили, както ни изглеждат сега...
Коментари
Публикуване на коментар